От бедността в Апалачите до вицепрезидентството: Историята на Джей Ди Ванс и „Елегия за планинците“
Преди да се превърне в политик, Джей Ди Ванс се прослави с автобиографичния си роман „Елегия за планинците“, който се превърна в бестселър. В него той разказва тежката история на своето семейство, израствайки в бедност в Апалачите. Но дали политическата му кариера е просто случайност?
Случайно ли е пътя му към политиката?
В началото на книгата си, Ванс пише: „Не съм сенатор, губернатор или бивш държавен секретар„. Това е написано преди почти десетилетие, но само няколко години по-късно, това се променя драматично. Трансформацията му е впечатляваща – от човек, анализиращ успеха на дяснопопулистките идеи сред бялата работническа класа в „Ръждивия пояс“, до вицепрезидент, който въплъщава тези идеи. Беше ли „Елегия за планинците“ замислена като трамплин към политическа кариера? Това остава спорен въпрос.
През 2016 г. мемоарът му постига огромен успех, не толкова като литературно произведение, а като актуален социологически текст, изучаван дори в някои американски университети. Книгата предлага – според някои критици, твърде опростено – обяснение за рязкото обръщане на някогашните демократи от бялата работническа класа в Средния Запад към Доналд Тръмп.
Какво обяснява „Елегия за планинците“?
- Реакция на расова основа срещу президентството на Барак Обама?
- Загуба на индустриални работни места в Средния Запад и Горния Юг?
- Отхвърляне на променящите се социални норми и чувство на забрава и липса на представителство в политиката?
Самият Ванс обобщава наблюденията си: „В това има липса на отговорност – усещането, че нямаш контрол върху живота си и желанието да обвиняваш всички освен себе си.“ Той описва нежелание за работа, безотговорност, липса на финансова култура и затрупване с дългове, както и примирение с бедността като предопределена съдба: „За тези хора бедността е семейна традиция.„
Жестока баба, алкохолик дядо и наркозависима майка
Ванс описва трудните си взаимоотношения с членовете на своето семейство, използвайки и термини като „hillbillies“, „rednecks“ и „white trash“, с които се описват жителите на Апалачите. Той споделя историята за своята жестока баба, която веднъж дори е запалила съпруга си, и алкохолик дядо, които въпреки всичко се оказват по-добри настойници от наркозависимата му майка.
1
Именно баба му го насърчава да продължи образованието си, измъквайки го от „предопределената му съдба на получател на социални помощи или наркозависим“ и му предава патриотичното чувство за живеене в „най-великата страна на Земята„.
Политически намеци и критика
Въпреки че Ванс твърди, че не цели да убеждава читателя в съществуването на проблема, а да опише чувствата си, книгата му е изпълнена с политически намеци и критика към Демократическата партия, засягайки теми за класова принадлежност и раса. Интересно е, че макар по онова време да се определя като критик на Тръмп, между редовете често се четат тръмпистки идеи.
Ванс споделя и своите наблюдения за различията в достъпа до ресурси, сравнявайки собствения си опит с този на свои познати, получаващи социални помощи. „Това беше първата ми индикация, че политиките на „партията на работещите“ – Демократите – не са това, което се твърди, че са„, пише той.
Ванс – един от малкото, с воля да постигне нещо?
На фона на покъртителната картина, Ванс се представя като един от малкото, имали волята да постигнат нещо в живота. „Пиша тази книга не защото съм постигнал нещо необикновено. Пиша я именно защото съм постигнал нещо съвсем обикновено, което не се случва на повечето деца, пораснали като мен.„
Четири години по-късно, Ванс е изпълнителен продуцент на филмовата адаптация на книгата си, която е критикувана от мнозина. Смята се, че ниската оценка от Холивуд и „либералните елити“ е допринесла за окончателното му обръщане срещу тях.
Границата между реалност и измислица
В политическата си кариера, Ванс е критикуван за размиването на границата между реалност и измислица. Пример за това е историята му за мигранти от Хаити, яли кучета и котки, за която по-късно загатва, че е измислена, за да привлече внимание към проблема с имиграцията. Въпросът дали Ванс е използвал подобни техники и в „Елегия за планинците“, остава отворен.
